Петково (област Смолян)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Петково (Област Смолян))
Тази статия е за селото в Южна България. За селото в Западна България вижте Петково (Софийска област).

Петково
Панорамен изглед от Петково
Панорамен изглед от Петково
Общи данни
Население253 души[1] (15 март 2024 г.)
10,8 души/km²
Землище23,507 km²
Надм. височина1013 m
Пощ. код4740
Тел. код03029
МПС кодСМ
ЕКАТТЕ55991
Администрация
ДържаваБългария
ОбластСмолян
Община
   кмет
Смолян
Николай Мелемов
(ГЕРБ; 2011)
Кметство
   кмет
Петково
Юлиян Чиев
(ГЕРБ)
Петково в Общомедия

Петково е село в Южна България. То се намира в община Смолян, област Смолян.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в Средните Родопи на 30 km източно от Смолян, на река Малка Арда. Административно към Петково спадат и махалите Орловица, Чиевци и Славейковци, намиращи се по на около 4 – 6 километра от центъра на селото.

История[редактиране | редактиране на кода]

Най-разпространеното предание за основаването на селото разказва, че преди около триста и петдесет години, при помохамеданчването на съседното село Малка Арда, някой си Петко, известен като Узун Петко, бяга оттам със семейството си и свои близки и се заселва няколко километра на запад, нагоре по течението на река Малка Арда. С това и се слага началото на селището. Години наред заселниците се наричат „петковци“ и когато къщите и хората се намножават, новообразуваното село се нарекло Петково, а махалата, където първо спират заселниците – Узунска – от името на водача им Узун Петко. Предполага се, че това става около 16501700 г.

Султански ферман за възстановяне на църквата в село Петково от 1836 г.

Но в турски данъчен документ от 1576 г., който представлява списък на едри овцевъди, така наречените джелепкешани, се споменава името на Саботин поп Цено от Петково, който е обложен с 30 овце данък. Преводачите са категорични, че в документа става дума за село Петково, сегашната Смолянска област. Тоест излиза, че през времето, за което се говори в преданието за заселника Петко, селото вече съществува. Според Христо Попконстантинов Петково е основано от хора от с. Малка Арда по времето, когато то все още не е било помохамеданчено[2].

На около 30 минути пеша от селото в североизточна посока се намира местността „Градище“, чието име говори за останки от руини. Там и в околността са намирани едри камъни, стари монети и ножове, червени керемиди. Съвсем наблизо е върхът Свети Костадин, на който според преданието е имало разрушена църква, а днес има параклис Св. Дух. Недалеч оттук на запад, в землището на съседното село Славейно се намира местността Ѝниглово, за която се знае, че там е имало голямо средновековно селище от 500 – 600 къщи, чието население оказва силна съпротива на турците при тяхното нашествие и взело активно участие в епичните боеве при Енихан и Чил тепе, където загива и турският предводител на похода Ени хан, заради което е изгорено до основи от завоевателите. След опожаряването му населението се пръсва и е възможно една част да основава Славейно, а друга Петково.

Има и легенда, поддържана от някои изследователи[3], че двете села, Славейно и Петково, са основани от търновски боляри, споделили заточението на Патриарх Евтимий в Бачковския манастир и, впоследствие, след смъртта му дошли по тези места. Като едно от доказателствата, които се привеждат, е това, че само в двете села от околността се срещали имена като Ковня (Комня), Драгни, Ракшина (Шина), Чило (Момчил) и други, които напомнят някои от болярските имена през Втората българска държава и рядко се срещат в останалите родопски села от околността.

Един от старите мостове в Петково

Най-интересното предание, което се разказва в селото е за Злата Зенгин Милкова. Тя била красива мома и един турчин толкова много я харесал, че я отвлича от хорището. На няколко километра от селото Злата моли похитителя да ѝ даде нож, за да си разреже ябълка и да си накваси устата. Турчинът откликва на молбата ѝ и дава своя нож. Ала вместо да разреже ябълката, Злата забива ножа в гърдите си, защото не иска да загуби честта си и християнската си вяра. На това място извън селото сега има чешма, построена в чест на героичната постъпка на Злата. Чешма в нейна чест има и в центъра на селото, на която са гравирани думите от народната песен създадена в селото, в памет на това събитие: „Юнак си била дощерко, че си християнска вяра не даде“.

В края на 18 в. част от населението е помохамеданчено[4]. Според Хр. Попконстантинов само три фамилии приемат исляма, а през 1876 г. селото брои 250 християнски, 30 мохамедански и 10 цигански къщи. Има една църква, мюсюлманите използват за молитвен дом, медресе и имарет една двустайна къща, като на празници ходят в джамията в Малка Арда[5]. Към 1912 – 1913 година броят на помаците, живеещи в Петково е 25.[6]

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Четири каменни сводови моста
  • Църква „Св. Йоан Предтеча“ от 1836 г.
  • Параклиси – Св. св. Кирил и Методий, Св. Дух, Св. Атанас, Св. Апостоли Петър и Павел, Св. Георги и св. Димитър, Св. св. Константин и Елена
  • Климатична гимназия
  • В южна посока, на около 2 часа път пеша, се намира местността Ливадето (Студенец) с хижа, откъдето при ясно време казват, че може да се види Бяло море.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Петково

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Събор на Петровден, когато се събират потомци на жители на селото, живеещи предимно в Пловдив и Кърджали.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Хр. Попконстантинов. От Витоша до Родопа. Пътни бележки през 1883 година. – В: Христо Пожпконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, 1970, с. 205 – 422.
  • Хр. Попконстантинов. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. – В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, 65 – 202
  • Г. Ташев. Село Петково. С. 1966.
  • Г. Митринов. Пътят на народната песен за Злата Зенгинмилкова от село Петково, Смолянско. Смолян. 2014. 131 с.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.grao.bg
  2. Хр. Попконстантинов, Спомени за страшната пролет в Ахъ Челеби през 1876 г., В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1970, стр. 68.
  3. Анастас Примовски. Бит и култура на родопските българи. СбНУ, кн. LIV, София, 1973, с. 214
  4. В „Спомени за страшната пролет...“ Хр. Попконстантинов съобщава, че това е станало преди 100 – 120 г. и като се вземе предвид, че книгата е издадена през 1884 г. (т.е. писана е около 1880 г.) по-точното датиране е някъде около 1750 – 1780 г., което време съвпада с преданието за помохамеданчването на с. Малка Арда и последващото заселване на Петково.
  5. Хр. Попконстантинов, Спомени за страшната пролет в Ахъ Челеби през 1876 г., В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1970, стр. 68 – 69.
  6. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 105.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]